Варианти на хромозомни аберации, намерени при деца със специфична и неспецифична клиника на синдром на Даун

Abstract

Въвдение: Хромозомните болести се срещат с честота 7-9/1000, като част от тях се проявяват с отчетлив клиничен фенотип, а при други има неспецифично съчетание на дисморфични белези и /или вродени аномалии в развитието.

Цел: Представяне на няколко случая на хромозомни аберации, установени при деца с различна фенотипно-кариотипна корелация на синдром на Даун.

Материал и методи: При представените случаи са използвани високо-резолютивен GTGцитогенетичен анализ (550 бенда) и молекулярно-генетиен анализ - индиректен ДНК анализ и MLPA (Multiplex ligatian-dependent probe amplification).

Резултати: В първия случай се касае за дете, насочено с клинична диагноза синдром на Даун. Цитогенетичния анализ установи кариотип 47,ХУ+mar. MLPA анализът уточни, че е налице частична тризомия 18 (18p), съответсваща на синдром на Едуардс. Във втория случай, по повод лицево-черепен дисморфизъм и епилепсия, е намерен кариотип 46,XX,add(21)(p11.1). Направеният молекулярно-генетичен анализ потвърди наличие на маркери от дълго рамо на 21-ва хромозома, включващ критичния регион за синдром на Даун. В третия случай имаме типична клинична картина за синдром на Даун. Установи се кариотип 46,XX,add(19)(p), показващ наличие на хромозомна болест, експресно изключващ бройна тризомия 21. Устойчивата клинична картина наложи провеждането на ДНК анализ, който установи, че допълнителният материал в 19-та хромозома е от дълго рамо на 21-ва и потвърди първоначалната диагноза. В последния случай имаме дете на 16-годишна възраст с доминиране на неврологична симптоматика с неясна генеза на фона на тежка атрофия и неспецифичен лицево-черепен дисморфизъм. Направеният цитогенетичен анализ обаче потвърждава наличие на синдром на Даун - свободна, пълна, регулярна формa- 47,XX,+21.

Резултатите от представените случаи показват, че някои хромозомни аберации могат да се установят не само при пациенти с отчетлив фенотип на специфична хромозомна болест, а и при такива с нехарактерна клинична симптоматика. И обратно, възможно е характерен фенотип на известен синдром да не се потвърди. Т.е. не винаги първоначално посочената диагноза съответства на крайната. В този случай от най-голяма диагностична значимост са молекулно-генетичните методи за изследване.